Отварям очи с мисъл за градината ми.
Вместо с любимия си парфюм, се напръсквам с препарат против насекоми, намазвам слънцезащитен крем и нахлупвам шапката с широка периферия. Обувам гумените ботуши и излизам навън с кафето.
Потъвам в нежния аромат на розите, поемам свежия полъх от кипарисите, погалвам лозите. Проверявам дали нещо е разцъфнало, дали нещо е увяхнало и дали поливната система отново не е решила да живее собствен живот.
И осъзнавам: градинарството ме прави щастлива.
Нямам търпение да си изцапам ръцете, да засея нещо, да отскубна някой плевел, да преместя растение, което преди година съм засадила на „идеалното място“, или да поправя поредната дребна градинска катастрофа.
Казват, че в почвата живее бактерия, наречена Mycobacterium vaccae, която се изследва заради възможната ѝ връзка с настроението, имунната система и реакцията ни към стреса. Не знам докъде точно е стигнала науката, но лично аз очевидно съм заразена. Нещо трябва да обясни пристрастяването ми към калта под ноктите, хипнотичното взиране в новите пъпки на розите и навика ми да измислям имена на черешовите дръвчета.
Да засадиш градина означава да вярваш в утре.
Отглеждането на растения е особен урок по смирение. Можеш да подготвиш почвата, да поливаш, да подхранваш и да прочетеш всичко по темата, но накрая растението само решава дали ще хареса мястото. Градината постоянно напомня, че не всичко зависи от нас. Понякога правиш всичко правилно и пак не се получава. Друг път забравяш едно растение в ъгъла и то разцъфва като за изложба.
Ползата от градинарството далеч надхвърля естетическата наслада и практичността. Движението, работата с ръце, наблюдението на сезоните и грижата за нещо живо ни правят по-търпеливи и по-внимателни. Растенията са своеобразен социален изход за психиката ни — култиватор на наблюдателност, състрадание и способност да чакаме.
А чакането никак не е малко умение в свят, в който всичко трябва да стане веднага.
След цялата пластмаса на бита и светещите екрани, с които е свързана професията ми, досегът с природата винаги е бил за мен най-луксозното преживяване. Изобщо не преувеличавам. Ако трябва да затворя очи и да избера къде да бъда, избирам поляна, река, аромат на влажна горска почва и звуци на птици.
Или някъде на път.
Пътуванията са другата голяма част от този блог. Не само красивите места, хотелите и забележителностите, а онова, което се случва между предварителния план и реалността. Стайнбек пише, че щом едно пътешествие започне, то придобива собствен характер — темперамент, индивидуалност и неповторимост. С времето разбираме, че не само ние поемаме по пътя. Понякога пътят поема нас.
Може би затова градините и пътуванията си приличат повече, отколкото изглежда. И при двете можеш да планираш, да подготвяш и да си въобразяваш, че държиш нещата под контрол. После завалява, влакът закъснява, растението не харесва почвата или се оказва, че най-хубавото място изобщо не е било в програмата.
Защо започвам този блог?
Защото имам нужда да описвам нещата, които ме интересуват днес. Да си водя градински и пътнически дневник с ясната представа, че той е нещо повече от записване на наблюдения и спомени.
С възрастта започнах да забравям повече, отколкото ми се иска. А от опит знам, че записките са един от най-добрите начини да систематизираш наученото, да подредиш преживяното и понякога да видиш връзки, които не си забелязал в самия момент.
Този сайт е и мое училище. Търсенето на информация, проверяването ѝ, споделянето на личен опит и комуникацията с хората са важни за мен. Аз съм социално животно и ми е необходимо да знам, че някъде има и друг човек, който мисли подобно, задава си същите въпроси или просто се радва на първия домат така, сякаш лично е измислил земеделието.
Оглеждаме се и разбираме, че нещо не е наред със света. Заети сме със суетливо бързане към придобиването на повече, вместо към по-смислен, достатъчен и качествен живот.
За щастие, все повече хора избират да забавят темпото, да опростят ежедневието си и да правят по-осъзнати избори за това какво слагат на масата и в телата си. А тук, в България, все още имаме рядката привилегия това да бъде сравнително възможно — двор, малко земя, семейни рецепти, местни продукти и спомен как ухаят истинските домати.
Храната и начинът ни на живот не решават всичко, но със сигурност могат да ни помогнат или да ни навредят.
Не призовавам към нищо и не уча никого. Само споделям каквото знам, каквото съм опитала и какво все още се опитвам да разбера.
Партньорски линкове: В част от публикациите има партньорски, или афилиейт линкове. Това означава, че ако купите нещо чрез тях, е възможно да получа малка комисиона, без цената за вас да се променя. Опитвам се да препоръчвам само продукти, места и услуги, които лично използвам, харесвам или бих избрала за себе си. Не всичко в живота е за продан, но един сайт също има нужда да бъде поддържан.
Благодаря ви, че сте тук.